Поредния сив и студен ден. Само че не небето е сиво, не въздухът е студен... Вледеняваща е сивотата вътре в мен, сивотата, обзела чувствата ми. Отново ли ще се превърна в момичето, което не иска да чувства, за да не бъде наранено отново? Не искам...
Това е елементарна защитна реакция. Не мога да разбера, обаче, сила ли се изисква, за да си наложиш да ограничаваш чувствата си, или трябва да си недостатъчно смел, за да го поискаш. Каквото и да е, не искам. Просто ме е страх. И колкото и не ми се искаше за пореден път да съм права, така беше. Права бях. На всичкото отгоре наистина прекалено хубаво не е на хубаво...
Важното е, че не пропуснах мига. Не пропуснах онзи половин час, огрян от тънките лъчи на розовата светлина. Същите тези лъчи, които виждаш, когато всичко ти е наред, когато всичко ти се струва хубаво, когато си щастлив...
Глупости.
Пълни глупости.
И всичко мина.
И вече ми е толкова все тая, че наистина не мога да спра сивотата...
всъщност, не ми е все едно. Но ми писна постоянно да страдам, затова се опитвам да си самовнушавам...
Говорила съм за самовнушението, нали?
Ениуей.

Сега отново ще стана онова русо, постоянно усмихнато и рисуващо звездички момиче. Отново ще заразявам всички с оптимизъм, ще се правя, че всичко е наред. Няма да плача, защото отново ще се постарая да забравя как се прави. И отново ще започна да се стремя не към превъзходство, а към съвършенство. Ако продължавам да се нося по течението (което преди толкова много ми се искаше да мога да правя), отново ще загубя всичко, най-вече себе си. Не! Определено няма да стане. Значи, решено е: ставам си отново русо, усмихнато, пращащо звездички навсякъде оптимистче. Накрая ще излезе, че това е най-лесния начин. В крайна сметка бягството в много от случаите е решение...
И тук се сещам за песента Ще избягам ли от теб... Знам, че няма да избягам от него, но ще избягам от това, което ми причинява. 

Пак нищо не казах. Нищо съществено и нищо, което да се различава от досадните сиво постове. Обаче скоро очаквайте звездички ;)